Наскоро с колегите си говорихме за дефицита на жени. Не, не говоря за напудрените чалгарки, а за онези, които вече почти не се намират. Сещате се. Истинските жени!

Няма ги и скоро не знам дали ще ги има. Отидоха си времената, в които ще видиш жена да се отнася добре с теб и в същото време да си спокоен, че го прави, защото просто е такава по природа.

Дойдоха онези времена, в които - когато жена се отнася добре с теб, си или под тежката гилотина на: "Нали знаеш колко те обичам?", принуден да й купиш нещо, или по-скоро си принуден да се съмняваш в това поведение.

Вече не може да се обърнеш към нея и спокойно да си помислиш, че няма да те излъже, няма да ти забие нож в гърба и за нея си нещо повече от "просто поредния".

Истината е, че просто изчезнаха и свестните мъже. Изписаха се купища материали относно къде се дянаха свестните хора и ще се върнат ли някога. Някои започнаха да търсят причината в самите тях.

Преди време четох материал, в който авторката просто реши да сложи под ножа всичко що е "жена", включително и себе си. Започна да хули всичко женско, всичко, на което всеки мъж плакне очи. Обвини се, че жените са виновни, че свестните мъже изчезнаха.

Е, драги дами, според мен и ние мъжете се обвиняваме, че също имаме пръст в това да изчезнат истинските жени. В крайна сметка, както бабите казват, каквото повикало, такова се обадило. Всеки си има ясна представа защо се започна тази любовна и сексуална война между половете. Защото просто ни се накърнява самото его.

Спомняте си старите дискотеки, където (не) се пускаха деца под 18 години. Спомняте си и замирисалите чичковци по масите, с паричките, 'милионерчетата', които като видеха малко момиченце, неволно пуснато в задушната дискотека, се лепяха за нея като мухи на мед.

Почерпят я питие, плеснат я леко по дупето - и хайде от малка я научават на грешното. А тя решава да опита пак и пак, да види, аджеба, колко чичковци ще ме почерпят тази нощ.

Постепенно цялото й мислене се изопачава и тя става тази, за която пеят в песните, онази, за която мъжете припадат. Поне за такава вече се има, изскочила от ценностите на онези чичковци, които превърнаха невинните момичета в долни лъжкини. Точно те виждаха малките момичета като даденост, като нещо само за вечерта. И мигновено женското мислене започна да щрака по същия начин.

Не са били само чичковците, имало ги е и онези левенти, в които момичетата се влюбваха. И когато разбраха, че за тези юнаци, са нищо повече от просто секс, разбитите невинни женски сърчица, започнаха да кроят пъклени планове. Започнаха да мислят по същия този начин, по който си мислеха тези, които ги нараниха.

Женското сърце не е толкова наранено, колкото е наранено егото, което споменах. Гордостта на една жена, независимо на каква възраст се е сблъскала с жестоката реалност. И нищо неподозиращите мъже и момчета отнасят целия гняв, който себеподобните им подклаждат.

Дали ние мъжете сме били първите, които сме сложили началото, дали е било обратното, няма значение. Самата гордост, самото его на един човек, независимо от пола, не му позволява да остави нещата незавършени. Затова и идва времето не отмъщението. Дори да не е на същия човек, който го е наранил, той ще продължава да мачка следващите.

От този факт, може лесно да заключим, че повечето хора нямат никаква воля и се осланят на първичното. Наранен си, търсиш избавление, главата ти е каша и решението ти е, че някой трябва да си плати. Много жени са ми споделяли, че не са усетили как това, че един човек ги е наранил, е превърнало съществуването им в безцелна тъга, което чат-пат опровергават с цитати от Кари Брадшоу или някакъв друг източник на тъпотии. Сякаш това е истинското, всичко друго е лъжа.

Онези, които могат да контролират това първично усещане са много по-наясно със себе си и продължават да чувстват нуждата от някого - и не се напрягат да си губят времето в подобни истории. Желаят да продължат съществуването си без да се налага да го променят до такъв предел. Истинските жени! Истинските мъже! Те са там, някъде. Не е тяхното време. Не са на мода. Те са минало.

Докато си бъбрим с колегите, тези, които не случайно не могат да си намерят мястото, но удържаме фронта, се питам дали ще дойде времето, в което и ние ще се предадем. И ще кажем майната му на всичко, ще загърбим нравите си, ще загърбим сегашното си съществуване и ще живеем първично, както голямата част от нашите колеги, роднини, приятели и познати? И ако дойде, колко от нас ще останат, колко от нас ще бъдат верни на това, което са?